Българските манастири през Възраждането - роля в политическия и културния възход на нацията

  •               2. История на манастирите от национална значимост и регионални

     

                  Сред манастирите от епохата на Възраждането Рилският манастир несъмнено е водещият, национално най-значимият.

                  Може би най-ясно изявява тази общобългарска значимост на този манастирски център писаното от Паисий Хилендарски: “ От цялата българска слава, когато толкова големи манастири и черкви имало по-рано в България, в наше време Бог оставил единствено Рилския манастир цял да съществува чрез молитвите на светия отец Йоан. Той е от голяма полза за всички българи, затова всички българи са длъжни да го пазят и дават милостиня на светия Рилски манастир, за да не угасне голямата българска полза и похвала, която получават от Рилския манастир чрез молитвите на светия наш отец Йоан, славният български светец…”

                  Ставропигиалният Рилски манастир е основан в началото на Х век от св. Иван Рилски на мястото на стара постница в планината Рила на 1100 м надморска височина. По време на неговото многовековно съществуване той преживял години на възход и разруха. Около 1335 г. местният феодал протосеваст Стефан Драголов (Хрельо) изградил манастира на сегашното му място, състоящ се от сгради за живеене, отбранителна кула и еднокорабна църква. От тези строежи днес е останала само кулата, която носи името Хрельова кула”. На последния етаж на кулата има малък параклис, богато украсен със стенописи, отличаващи се с голяма художествена стойност и оригинални иконографски качества. В първите години след завладяването на българските земи от османците по тактически съображения манастира не е ограбван, но в средата на ХV век и той споделя съдбата на всички български манастири – опожарен е и разрушен до основи, а монасите му са прогонени. В тези трудни години трима братя решават да възстановят манастира, това са Йоасаф, Давид и Теофан. За да оцелее светата обител сключва договор за взаимопомощ с руския манастир “Св. Пантелеймон” в Атон през 1466 година (договорът е съхранен и до днес). През 1469 година монасите получават разрешение да пренесат мощите на св. Иван Рилски от разрушената столица Търново в манастира. Тържественото пренасяне на мощите на светеца е описано от съвременника Владислав Граматик в повест отразяваща народното съзнание на българите в тези тежки времена. Историята на развитието на Рилският манастир през годините на османското владичество е белязана с подем и страшни разрушения. Манастирът получава подкрепа от руските царе и молдовските воеводи. Най-активният период от неговата дейност е по време на българското Възраждане през ХVIII-ХIХ век.

    През първите десетилетия на XІX в. манастирският комплекс е изграден в днешния му вид, благодарение на усилията на няколко поколения видни български строители, живописци и майстори-резбари.

                  Икономическият просперитет на българското общество най-ярко проличава в изграждането наново на манастирският комплекс, а след пожара през 1833 година изцяло той е възстановен. Тук се проявяват народни майстори като Алексий, издигнал северното западното крило на манастира, майстор Павел изградил Главната църква през 1833-37 година и майстор Миленко, който построил югоизточната част на манастирския комплекс. Главната църква на манастира “Рождество Богородично” е построена през 1834-1838 година, а стенописите и резбите са работени през 1840-1872 година от най-видните представители на Самоковската и Банско-Разложката художествени школи. За оформянето на неповторимият архитектурен облик на манастира допринасят даренията и участието в обзавеждането на отделни помещения на заможни хора от всички краища на България. За това свидетелстват ктиторските надписи и портрети на поклонници от Габрово, Тетевен, Стара Загора, Копривщица, Чирпан, София Самоков, Пирот и другаде. Извън манастирския комплекс се намират много параклиси, метоси и други сгради.

                  От 1961 година Рилският манастир е превърнат в Национален музей, а ЮНЕСКО обявява целия комплекс за паметник на културата със световно значение. От 1991 година манастирът е изцяло под контрола на Светия синод на Българската православна църква.

                  Многобройни са и останалите манастирски комплекси от национално и регионално значение. По-нататък ще представим накратко историческото развитие на някои от тях, като ще проследим развитието на всички онези, които функционират в околностите на Велико Търново.

                  От действащите днес български манастири Бачковският е третият по древност, слава и големина след Зографския и Рилския. Манастирът се намира на 28 км на юг от гр. Пловдив, до гр. Асеновград. Създаден е през 1083 г. от грузинския благородник Григорий Бакуриани – “севаст и велик доместик” на войските в западните владения на византийската империя при император Алексий Комнин (1081-1118), т. е. във време, когато българските земи са под византийска власт. Според съставения устав за управлението на манастира той е напълно автономен. В истинско средище на българската просвета и култура манастирът се превръща при управлението на цар Иван Александър (1331-1371), когато окончателно е утвърдена българската власт над Родопите. Този български владетел е и един от най-големите дарители на светата обител, заради което образът му е изписан на видно място в притвора на църквата-костница, останала единствена от най-стария строителен период. Отново през ХІV век български монаси започват да изместват грузинските, които преобладават в началото според волята на основателя, в края на същото столетие тук преживява последните си години големият книжовник и духовен водач на българите Патриарх Евтимий Търновски, починал според някои сведения в манастира през 1404 г. Пребиваването на най-великия български патриарх в обителта и оставането на неговите св. мощи в нея превръщат Бачковския манастир в първостепенна светиня за българите. Личността на св. патриарх Евтимий е емблематична за своето време.

                  Манастирът олицетворява едновременно духовното величие на Второто българско царство, блясъка на тогавашната българска православна култура, трагизма на изчезването за цели пет века на българската държава и пребъдването на Държавата на Св. Дух. Знаменателно е, че именно тук пожелават да бъдат погребани екзарх Стефан (починал 1957 г.), първият признат от цялото Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква, и патриарх Кирил (починал 1971 г.) ­ първият български патриарх след св. Евтимий Търновски. Така обителта се превръща в единственото съхранено упокойно място на българските патриарси и в символ на приемствеността на българската духовна йерархия. След първоначалния строителен период, свързан с грузинската доминация, през ХVІ-ХVІІ век е налице ново мащабно строителство. В 1601 г. е построена голямата манастирска магерница (за около сто души) от майстор Никола в приземния етаж на централното крило на жилищните сгради. Около старата църква “Св. Архангели” са изградени нови и по-големи жилищни постройки на два етажа с открити дървени чардаци. През 1604 г. е издигната главната църква “Успение Богородично” – обширна кръстокуполна триапсидна сграда с просторен притвор; и двете сгради са изографисани през 1643 г. от неизвестен майстор. Това е единственият монументален православен храм, строен по нашите земи през ранните векове на османското господство. Отвън стените й са гладко облицовани с мраморни блокчета и силно раздвижени от кривите линии на трите абсиди. През 1618 г. е построен метох, а в 1622 г. и останалите жилищни помещения, стопански постройки и зимник. Многократно увеличеният приток на богомолци и поклонници, както и нарасналите възможности на българската буржоазия, налагат към средата на ХІХ век да се пристъпи към разширяване на манастирския комплекс. Още през 30-те години на ХІХ век (1834-1838 г.) в южния двор е построена трета манастирска църква “Св. Никола”, изписана през 1840 г. от Захари Зограф със средства, дарени от български селища от Асеновградско и Старозагорско. Под ведомството на Българската екзархия манастирът минава окончателно едва през 1894 г., след като от средата на ХVІІІ в. (1745 г.) е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Но още от началото на ХІХ век българското духовно и културно влияние в него е доминиращо, при това средищно и определящо за цяла Централна южна България.