Планове за стихотворенията на Ботев

  • „Елегия”

    (публикувано през 1870 г. във в. „Свобода”)

     

    1.      Жанрът на стихотворението – съчетание от елегична и сатирично-изобличителна линия, свързани с представата за непосилното колективно страдание и с обвинителния и самообвинителен патос н лирическия говорител.

     

    2.      Формата на стихотворението – настойчиво обръщение, покана за диалог по темата за народната съдба, с която творбата се вписва в редицата от диалогично звучащи изповеди на Ботевия герой. Множество реторични въпроси,  повторения, възклицания и силно експресивни образи, търсещи активно въздействие.

     

    3.      Ключови образи и картини:

    а) образът на „рабската люлка” – символ на робството като протяжен навик, сън за мисълта и волята, състояние на незрелост и пасивност;

     

    б) образът на народните мъчители в първите две строфи – под формата на реторични въпроси, насочващи от конкретни актове на несправедливост и насилие към образи на насилието и предателството от родната, световната и библейската история (кърджалията, „син на Лойола и брат на Юда”);

     

    в) картината на колективното страдание в робството – съчетание от сетивни образи (зрителни, слухови, натуралистично-телесни), универсалната метонимия на робството (оковите), библейски символи (кръстът, осмислен от Ботев не като символ на спасението, а като инструмент на насилието. „пот кървав”, представата за разпятието), ефектът на алитерацията в „ръжда разяда глозгани кости”, акцентът в етимологическата фигура „смок е засмукал”;

     

    г) назовани и обвинени са конкретни социални групи (представителите на чорбаджийството и духовенството), представата за врага е разширена – „наши и чужди гости”; Ботевата категорична оценка – в оксиморона „сган избрана”, в принизяващото обобщение „рояк скотове”;

     

    д) мотивът за мълчанието – резултат едновременно от свръхстраданието и от философията на примирението и пасивността;

     

    4.      Позицията на лирическия герой и посланията на творбата:

    а) съчувствие към страдащите;

    б) омраза и презрение към потисника и към масовата психика, която го подкрепя и предизвиква не само физическата, но и духовната смърт на народа – обобщеният образ на „туй скотско племе”;

    в) гневно обвинение, прерастващо в самообвинение заради търпението, малодушието и пасивността – в последната строфа косвено е изразена  представата за свободата не като „подаяние”, за което се „чака ред”, а като активна позиция на съпротива и бунт; героят като част от лирическото „ний” на виждащите, съзнаващите, но несмеещите да действат;

     

     

     

    „Борба”

     

    (стихотворението е публикувано през 1871 г. в „Дума на българските емигранти”, в началото с конкретно посвещение, което по-късно отпада и така творбата зазвучава напълно обобщено)

     

    1.      Формата на стихотворението – дълбока емоционално-психологическа изповед без конкретен адресат, очертаваща картина на робския свят изобщо през погледа и чувствителността на Ботевия лирически герой;

     

    2.      Ключови образи и картини:

    а) началото на творбата – обобщена представа за емоционално страдание и съществуване, лишено от устойчивост, смисъл и хоризонт; елегична самохарактеристика на героя не като уникален индивид, а като представител на цяло поколение; мотиви, познати от „по-личните” изповеди – за неизживяната младост, загубените екзистенциални опори (вяра, надежда, любов), ранената душа, злобата в сърцето като дълбоко вътрешно поражение;

     

    б) представата за съществуването „у нас” – действителност на робско примирение („сън мъртвешки”), на парадоксално обърнати ценности и представи („свестните у нас считат за луди”), откроен е характерният за Ботев обобщен образ на „глупеца” – лишения от разум, чувствителност и морал, образът на социалния потисник – богатия, и неговите слуги (поп, вестникар, „дивак учител’);

     

    в) представата за библейското слово в робското съществуване – пряко и косвено са цитирани популярни максими и постулати, които Ботев категорично отхвърля като параван за лъжехристиянството и изразители на робската нагласа на духа и съзнанието: „Страхът от бога – начало на всяка мъдрост”, „Бой се от бога – почитай царя!”, „Мълчи, моли се, кога те бият...”. Отношението на лирическия герой е градирано – от неприемането, изразено чрез преизказно наклонение („...било начало...), до яростното отхвърляне, изразено чрез повторението „глупост между глупците” и оксиморона „Свещена глупост!”;

     

    г) разширената представа за света изобщо, подчинен на едни и същи закони – на страданието и моралната разруха („подлост, разврат и сълзи”), на лъжата и робството, осмислено не като физическо, а като духовно понятие, като окови на човешкия ум;

     

    3.      Представата за борбата и смисълът на заглавието, обоснован в последните стихове:

    а) борба срещу заблуди, предразсъдъци и догми, борба за запазване на човешката чувствителност и разум, на способността да се види истината и силата да се назове в един свят, който я преследва и задушава;

    б) финалът – интонационен контрапункт на елегичното начало, вяра в смисъла на борбата, в силата на духа да пребори лъжата и неправдата; обобщеният образ на всички мислещи и действащи личности – лирическото „ний”;

     

     

     

    „Моята молитва”

     

    1. Ботевата концепция за религията.

     

    В много от стихотворенията си поетът изразява вътрешната необходимост от вяра като духовна и емоционална опора за личността и болката си от нейното разрушаване, но не я свързва конкретно с християнството. В него вижда религия, проповядваща смирение, търпение и покорство – черти на жизнената философия на роба, който по този път се превръща от човек в „скот”. Подлага на критика, насмешка и изобличение популярни библейски максими и постулати, както някои религиозни фигури и персонажи, за да се разграничи от общоприетата и удобна религиозна система. Така отваря път за изразяването на своята автентична вяра в силата на разума и съвестта.

     

    2. Жанр и структура на стихотворението: