Поезията на Христо Ботев

  • Подвигът и визиите за него в поезията на Ботев

     

    Героичната смърт се разглежда винаги в пространството на подвига (“там на Балкана”, “аз искам... тук да загина”).

    В “Хаджи Димитър” лирическият герой желае да загине, но самодивите са сякаш отстранени от молбата му. Представени в един свой, нефолклорен вариант, самодивите присъстват не като изкусителки, омагьосващи юнака и отнемащи живота му, а са описани като милосърдни създания, които проявяват грижа в последните мигове на героя. Търсенето на “духа на Караджата” е акт на дирене на сродна душа, която да съпроводи героичното в неговите извечни селения.

    Животът на Хаджи Димитър не се припокрива с традиционното значение на думата “живот”: напрегнатостта на героя между живота и смъртта го прави невероятно жив и невероятно страдащ със смъртни мъки, като че ли юнакът е събрал в себе си едновременно живота и смъртта, концентрирал ги е тялото си, отменяйки вселената (“уста проклинат цяла вселена”) и създавай нова “добра” към него вселена (“него жалеят...”). Подвигът е изключителен, необикновена е постъпката на героя той е статичен, но едновременно действен (той “лежи”, но стенанието му е титанично); това е характерна романтична образност и е свързана с представата за борбата като митогенна процедура).

    Извършвайки подвиг, героят прекъснат земно своето съществуване и се завръща, разтваря в сакралното родно пространство. Така той завинаги остава, присъствието му е постоянно и битиевъзпроизвеждащо. Идеята за пълното сливане с родината е свързана със смъртта и придобива облика на несвършващ подвиг, на постоянно осъществяващ се подвиг. Героят се слива със земята това отнема възможността да го намерят, но вместо него ще се намерят символите на юначеството оръжието и завета. В този контекст се налага заключението, че смъртта в Ботевата поезия е път към безсмъртието.

    Мотивът за отзвука на подвига има важно значение: ако той не може да бъде продължен, би изгубил своята универсалност. Затова разказът за подвига има изключителна смислова роля в Ботевата лирика той превръща подвига в институция, в норма, в нещо, което гарантира достойното бъдеще за всеки потомък.

    Пространството в Ботевата поезия се организира в две различни цялости: битовистично определено и реалистично представено; фикционалното, героичното, условното (или свръхпространството на подвига).

    В стихотворенията “Пристанала” и “Ней” има художествено пространство, което може да бъде определено като “селско”, “битово” и това е изразено с реалистичните епически принципи и образци (като “поляна”, “зорница”, “менци за вода”, “висок и хубав чардак”) това са именно параметрите на битовистичния свят. Тук виждаме представени и мегданът, и селската нива. За този достоверен тип епическото пространство е характерна обективността (при обективното изображение емоциите и чувствата на персонажа не влияят на описваното). Като следствие се представя изображение, което полага героите в един свят на реалии, които не са изразени в пълнота т.е. изображението е незавършено, но има заявени реалните мащаби на предметността. Такъв тип изображение се отнася към всекидневното българско пространство (ситуирано “долу”, “низкото пространство” в Ботевата поетика). В лириката на Ботев има и особени, условни художествени пространства, които са достатъчни само за визията на романтическия “аз”. Те се явяват само в онези мигове на върховна еманация на духа, в които неговата мисъл и преживявания извършват скок в свръхреалното пространство на въжделената героична смърт. В подобни моменти на извънчовешка напрегнатост тематичният развой на дадената творба оформя важно смислово ядро образа на отечеството, мисълта за саможертва пред неговия олтар. Статично-динамичното състояние на лирическия герой, неговата афектация отменя правилата на изображение. В такива моменти пространственото представяне на света, неговите вътрешни отношения, предметни мащаби и достоверности рязко се пренастройват. Линиите на изображението се извеждат към космичните измерения на небето и земята. Битовата достоверност изчезва, както и селските реалии, в такива мигове предметно-конкретният цитат преминава в космичен и в цялостно свръхнапрегнато състояние, което е съпроводено с екзалтирано субективно преживяване. Светът става идентичен на високия екзистенциален миг на човешкия подвиг.

    Пространствата в стихотворенията “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” са открито или скрито митологизирани (“псета и вълци вият в полята” това са извечни врагове, но в контекста на творбата техният традиционен функционализъм е отменен и се оказва, че извършват едно общо действие, сякаш сродени от общата скръб). Природата е враждебна или близка, странна и празнична, изпълнена със стенания, плач и песен или обляна с кръв. Заедно с това тя е национално-митологична притъпена е хайдушката гора, но и с робските песни на българското поле. Така Ботевата поезия всъщност не изобразява действителността, а я създава дейност типична само за Ботев.

    В поезията на Христо Ботев няма образи на нещата, а има самите неща. Вълкът например е митологизиран субстанция от природата на хищничеството, но и присъствие на конкретен образ, бележещ границата между културното и дивото.